ГЛАВА 1
Звънецът разкъса тишината и десетки врати се разтвориха с трясък. В коридора на третия етаж се смесиха аромати на скъпи парфюми и дезинфектант. Глъчка, смях, викове — човешки прилив, който заля пространството. Подметки на маратонки скърцаха по полираната мозайка и заглъхваха към централното стълбище. Учениците се изливаха навън. В частен лицей „Галилей“ учебният ден приключи.
Но Мартин остана. Излезе последен от класната стая и пое в посока, обратна на стълбището. Пристъпваше бавно покрай остъклената фасада, заплетени ръце в джобовете на обемното си яке. Раменете му се стягаха под невидимо напрежение, а тялото му потъваше в изкуствената материя. Юмруците му се стискаха несъзнателно.
Луминесцентните лампи бръмчаха монотонно над редица сиви метални шкафчета. Погледът му пробяга по затворените вратички и спря в дъното на коридора.
Асен чакаше там. Беше се подпрял на студения метал в неестествена, пречупена поза. Кожата му сивееше, опъната болезнено над скулите. Дълбоки, тъмносини кръгове очертаваха очите му. Под левия клепач прозираше жълтеникава хематома. Десният му крак потрепваше ритмично.
Имаше лице на изтощен мъж, монтирано върху рамката на петнадесетгодишно хлапе.
Мартин се приближи. Вдигна брадичка, опита да се усмихне, но Асен не отвърна.
Очите на момчето горяха с трескава, неестествена острота. Асен се отлепи от шкафчетата, бръкна в черната раница и извади малък предмет. Пръстите му трепнаха. Стисна ръката към бедрото, задържа я там за секунда и протегна длан напред.
— Вземи го.
Мартин извади ръка от джоба и пое предмета. Хладна, лъскава пластмаса. Приличаше на евтин колекционерски ключ за дигитално съдържание с изтрит на гърба баркод.
— Както ти обещах. Кодът за мода. Сървърите им са криптирани, но вътре има пач, който заобикаля защитата. Записал съм ти видео с инструкции как да го стартираш.
Асен изстрелваше думите бързо. Погледът му обхождаше празния коридор зад гърба на Мартин.
Мартин се усмихна широко. Прокара палец по острия пластмасов ръб.
— Но… — Асен снижи глас. — Ще го отвориш чак вкъщи. Никога тук. Никога в мрежата на лицея. Акаунтът ти не бива да има администраторски права. Разбра ли ме?
Мартин кимна. Копнееше за това от месеци. Плъзна ключа дълбоко в десния джоб на якето; металният цип одраска китката му.
Вдигна глава.
Маската на Асен се пропукваше. Репетирана студенина, заучени инструкции — всичко рухна за миг и отдолу зееше нещо оголено и отчаяно. Сякаш стоеше на перон и гледаше как влакът потегля с единствения му близък човек вътре. Сбогуваше се.
Стомахът на Мартин се сви. Коридорът изстина. Адамовата ябълка заседна в гърлото му.
— Асене? Какво… пак ли заминаваш? Аз…
— Ако не дойда другата седмица — Асен го прекъсна. Гласът му пресипна, пречупи се, изгуби измамната си стабилност. — Ако не се появя в столовата… не ходи в полицията. Чу ли ме?
Жуженето на луминесцентните лампи запълни паузата.
Мартин замръзна.
По дяволите, за какво говори? Защо намесва полицията?
— Те са техни. Всички са техни — Асен пристъпи напред. — Обади се на чичо си. Онзи в Швейцария. Разказвал си ми за него. Само на него.
Мартин отвори уста, но не намери думи. Пръстите му стиснаха пластмасовия ключ до болка. Преди да успее да каже каквото и да е, Асен се обърна рязко. Раницата се удари в бедрото му. Дебелите подметки изскърцаха по линолеума и той закрачи надолу по коридора. Не погледна назад. Силуетът му се размие зад стъклените врати на стълбището.
Метално щракване отекна от долния етаж и заглъхна. Тишината на пустия лицей натежа върху момчето. Десният му юмрук стискаше пластмасата толкова силно, че ръбовете се впиваха в кожата.
Твърде странно… дори за Асен.
Синьото сияние на телевизора в пустия хол разкъсваше здрача на петъчната вечер. Боряна мъкнеше огромен черен куфар към коридора, спираше на всяка крачка и се втурваше обратно за поредната забравена вещ. Косата ѝ, прихваната набързо с щипка, се спускаше на непослушни кичури. Носеше домашния си анцуг — онзи сивия, с петното от кафе на коляното, който не показваше пред чужди очи.
— Марти, виждал ли си зарядното за лаптопа?
Мартин се надигна от дивана и надникна зад телевизора. Кабелът висеше от контакта, полускрит от поставката.
— Ето го.
Боряна го грабна и го натика в страничния джоб на куфара. Спря за миг, издуха падналия пред очите ѝ кичур и се огледа с отпуснати рамене.
— Значи Прага, после Дюселдорф и Лион — тя започна да свива пръсти. — Ако в Лион ме забавят повече от два дни, ще ти се обадя. В хладилника те чака храна. Парите за седмицата са в плика на рафта до обувките.
— Мамо, знам.
— Знаеш ти, знаеш — тя се усмихна. — Знаеш и кога да си лягаш, и как да ядеш нещо различно от чипс.
Мартин сви рамене. Тя го хвана за лакътя и го притегли към себе си.
Размениха кратка, стегната прегръдка. Усети аромата на омекотител и на парфюма, който тя пазеше само за пътуване. Устните ѝ едва докоснаха слепоочието му.
— Ще се опитам да звънна. Ако успея — по обяд, но вечерта е сигурна… ще ти пиша във Вайбър… нали?
— Добре. Не съм бебе. Спокойно.
Тя пусна ръката му и се зае с куфара. Мартин потъна обратно в дивана. Пръстите му изровиха телефона измежду възглавниците и се плъзнаха по стъклото. Нищо от Асен. Последното съобщение в чата — емотикон с вдигнат палец след упражненията по химия — стоеше там от миналата сряда. Оттогава цареше пълна тишина.
Утре ще тествам модификацията.
Мисълта премина през съзнанието му и изчезна. Полимерният ключ лежеше в джоба на якето, окачено в антрето. Не го бе докосвал от срещата им пред шкафчетата.
Боряна издърпа куфара до прага и се върна за последна проверка на прозорците в кухнята. До хола стигаше мърморенето ѝ заради претоварения багаж. Мартин сви колене към гърдите си и притисна възглавницата. Екранът на телевизора обливаше стаята със синкаво сияние. Водещата на вечерното предаване се смееше на нечия реплика.
Светлинните отражения трептяха по тавана. Искаше му се вечерта да замръзне и да не свършва.
Съботата започна с настояване – Боряна държеше да прекарат деня заедно преди неделния ѝ полет. Избра мол „Парадайз“.
В заведение с пластмасови столове, дълга опашка и фонов шум от детски крясъци тя поръча салата, изрецитира калориите от менюто, след което открадна три картофа от чинията на Мартин. Престори се, че нищо не се е случило. Той не реагира, само се усмихна зад чашата с кола.
По средата на обяда Боряна вдигна поглед над рамото му и замълча. Само за миг. Вилицата ѝ застина над чинията, после движението продължи. Изражението ѝ остана каменно, но погледът се изостри – като обектив, който се фокусира.
— Мамо?
— Нищо. — Тя посегна към чашата си. — Стори ми се, че видях колежка. Не е тя.
Върна се към храната и се усмихна. Усмивката ѝ се задържа секунда повече от необходимото.
Мартин погледна през рамо. На масите зад него седяха същите обичайни хора – семейства, двойки, старец със самотно еспресо. Никой не ги наблюдаваше.
След скучния филм януарският въздух парна бузите им. София блестеше – мокър асфалт, жълти фарове и застинали колони пред светофарите. Боряна го хвана под ръка на път към метрото. Обясняваше за завода в Прага и за нов протокол за бутилиране, който трябваше да провери лично. Мартин слушаше, кимаше и наблюдаваше парата от дъха си. Майка му вървеше по-близо до него от обикновено. Рамото ѝ почти докосваше неговото.
На площадката пред входа на блока Боряна се обърна:
— Ще се оправиш ли, Марти?
— Мамо. На петнадесет съм.
— Точно затова питам.
Задържа погледа му малко по-дълго от обичайното, после го побутна по рамото и влязоха вътре.
В неделя сутринта Мартин се събуди от изтракването на входната врата. Остана със затворени очи и се заслуша в затихващите стъпки по площадката, глухия тътен на куфара по стълбите, а после — в тишината. Часовникът на стената отчиташе 5:47.
Апартаментът опустя. Усети го още преди да отвори очи — въздухът промени плътността си, щом остана сам. Изстина. Заглъхна.
Изправи се и тръгна бос към кухнята. Включи чайника. Докато чакаше водата да заври, застана до прозореца и загледа отсрещните блокове. Небето сивееше, притиснато от облаци, вещаещи сняг. Уличните лампи още се бореха с утрото.
Чаят нагарчаше — пакетчето бе престояло твърде дълго. Отпи две глътки и остави чашата върху плота. Взе телефона от зарядното. Екранът оживя с лавина от известия: четиридесет и три нови съобщения в „8Б дивотии“.
Намръщи се. Групата обикновено мълчеше до обяд в почивен ден. Отвори чата.
Краси: Ей, видяхте ли новините?
Краси: ПЕТРОХАН!
Ванеса: Какво е станало?
Краси: ТРИ ТРУПА!
Ванеса: Спри се, бе!
Диди: Чакайте, това не е ли до вилата на баба ти, Краси? 😭
Краси: Много по-нагоре е.
Мони: Господи!
Краси: Пишат, че е мафиотско разчистване.
Ванеса: Кой е убитият?
Краси: Не казват още, но бил някакъв бос.
Гошо: Баща ми го спомена на закуска и млъкна веднага щом ме видя.
Диди: Ужас!
Мони: Не мога да гледам такива неща сутрин.
Краси: ЧАКАЙТЕ, пуснаха кадри от дрон!
Краси: Изгоряла постройка в гората.
Диди: Като на кино е, братле.
Ванеса: Краси, спри да се вълнуваш от трупове, гадно е.
Краси: Не се вълнувам, просто е съвсем БЛИЗО!
Гошо: Нашите пак шушукат в кухнята.
Мони: И моите.
Диди: Все едно знаят нещо, което не казват по телевизията.
Мартин превъртя съобщенията нагоре, после пак надолу. Погледът му търсеше само едно име. Асен не се бе включвал в разговора от две седмици. Никой не попита за него.
Това беше обичайно. Асен винаги стоеше в периферията, присъствието му беше тихо, а отсъствието — незабележимо. Обикновено никой не обръщаше внимание на липсата му, но тази сутрин мълчанието му изглеждаше зловещо.
Мартин заключи телефона и го остави с екрана надолу върху плота. Ръката му се задържа върху устройството за момент.
Новини. Просто новини. Всеки ден се случва нещо.
Загърна се по-плътно в горнището на пижамата и излезе в коридора. На куката до огледалото висеше зимното му яке. Мартин бръкна в десния джоб. Пръстите му напипаха гладката пластмаса на полимерния ключ. Разглоби го внимателно. Вътре, сгъната на четири, откри хартийка с почерка на Асен — ситни, притиснати една в друга букви, наклонени наляво:
„Фикусът. Площадката между 3 и 4.“
Задържа дъха си. Защо точно там? Мисълта премина през ума му хладно, без излишна емоция.
Отвори входната врата безшумно. Между третия и четвъртия етаж нямаше никого. Старата керамична саксия тънеше в прах в ъгъла до прозореца. Листата на фикуса отдавна бяха изсъхнали. Пръстта беше сбита и напукана, но в задния край личаха следи от скорошно разравяне.
От долния етаж долетя метално щракване — някой отключваше. Мартин замръзна с протегната ръка. Сърцето му ускори своя ритъм. Стъпките обаче се отдалечиха надолу по стълбището и скоро заглъхнаха.
Заби пръсти в сухата пръст. Ноктите му изстъргаха о нещо твърдо. Извади жълта пластмасова капсула от шоколадово яйце, затворена плътно. Вътре изтрака microSD карта. Черна. Малка колкото нокът.
Намерих те.
Усмихна се, предчувствайки момента, в който ще стартира новия мод. Бързо заравни пръстта и върна саксията на мястото ѝ. Изтри ръцете си в крачола на пижамата и се затича нагоре по стълбите, стискайки жълтото яйце в дланта си.
Затвореният лаптоп стоеше на бюрото. Мартин положи яйцето и картата до него, отпусна се на ръба на леглото и впери поглед в тях. Телефонът на нощното шкафче избръмча. Още едно известие от чата.
Краси: ПУСНАХА ИМЕНА!
Краси: Чакайте…
Краси: Не, пишат, че все още не ги съобщават.
Ванеса: Краси, престани най-после!
Диди: :(
Мартин заключи екрана, без да отговори. Изправи се и влезе в хола. Грабна дистанционното и натисна бутона. Логото на новинарския канал проряза тъмнината, последвано от студио с двама водещи. Намали звука.
— …тази нощ в района на прохода „Петрохан“ е извършено масово убийство. Три тела са открити от екип на Планинската спасителна служба в ранните часове на деня. Жертвите са намерени в изоставена постройка на около два километра от главния път…
На екрана се редуваха кадри от дрон: заснежена планинска пътека, тъмните петна на иглолистната гора и в центъра — овъглена конструкция, обградена от полицейска лента. По развалините пъплеха малки фигури в бели защитни комбинезони.
— …разследващите работят по версия за организирана престъпна дейност. Източник, близък до следствието, свърза инцидента с Илия Каменов, познат на органите на реда с прозвището Пастира…
Кръвта се оттегли от лицето му така внезапно, че периферното му зрение притъмня. Пръстите му се впиха в облегалката на дивана.
Илия Каменов. Пастира.
Асен го бе споменавал два пъти. Веднъж в двора на Лицея, полушепнешком, с поглед, забит в земята — говореше за катерене и пещери. Вторият път в съобщение, което се самоизтри пет минути след получаването му. И двата пъти гласът му звучеше непознато.
— …полицията все още не потвърждава самоличността на жертвите.
Мартин се свлече на дивана.
Само не и Асен. Господи, само не и той.
Ръцете му трепереха. Водещата продължаваше да говори, но думите се разпадаха на съставни звуци. Оставаше само сухият, безизразен тон, с който се съобщават факти, твърде чудовищни за нормален глас.
Нов кадър. Наземна камера отблизо: опожарени стени, рухнали греди, парчета полиетилен, развявани от вятъра. Зад кордона се виждаше носилка под бял чаршаф, която двама парамедици бутаха към линейката.
„Ако не дойда другата седмица. Ако не се появя в столовата…“
Телефонът пак завибрира. Веднъж, два пъти, три. Чатът се препълваше. Мартин не погледна.
Извърна очи към прозореца. Пердето беше наполовина дръпнато. Погледът му неволно потърси паркинга пред блока. Изглеждаше пуст, ако не се брояха колите на съседите — старият „Опел“ на господин Тодоров и синият „Голф“ на жената от шестия етаж.
И джипът.
Тъмен, масивен, с плътни стъкла, спрял на ъгъла до контейнерите. Мартин никога не бе виждал този автомобил тук. Двигателят работеше на празен ход, а белезникавата пара от ауспуха се виеше в студения въздух.
Дръпна се рязко от стъклото. Сърцето му блъскаше в слепоочията.
„…Те са техни. Всички са техни.“
Стоеше по пижама в средата на хола, заклещен между телевизора и прозореца. В едната стая го чакаха лаптоп и карта памет, която вече му тежеше. Долу дебнеше джипът, който не помръдваше. В паметта му изплува онзи поглед на майка му в мола — през рамо, само за секунда, но твърде дълга.
Мартин се върна в стаята си и седна на ръба на леглото. Дишането му беше плитко. Взе телефона от завивките и отвори контактите. Списъкът бе оскъден.
Чичо Виктор — Женева.
Години наред обажданията им се свеждаха до Коледа и рождени дни. Кухи пожелания, банкови преводи за таксите в Лицея. Познаваше го повече от снимки, отколкото от прегръдки.
Но Асен бе посочил именно него. Защо?
Мартин натисна зеления бутон. Набра международния код. +41. Сигналът му остави време точно за две вдишвания. Далечен. Студен. Швейцарски.
Затвори очи и зачака.
Ароматът на опушен малц се преплиташе с приглушен джаз. Женевското езеро поглъщаше градските светлини отвъд панорамния прозорец, превръщайки стъклото в черно огледало. Отражението му принадлежеше на четиридесет и тригодишен мъж, но умората в него беше като на петдесетгодишен. Сакото от строг швейцарски костюм почиваше на стола, но жилетката на Виктор Соколов оставаше закопчана догоре.
Показалецът му завъртя скролера на мишката. На дисплея се нижеше доклад от седемдесет страници за логистични измами в Ротердам — дълги колони с данни, които Aegis Global щеше да отпише като допустим дефицит. Синята светлина на монитора подчертаваше резките линии около устата му. Цифрите не кървяха. Не лъжеха. Не предаваха колегите си за пачки в багажника на служебна кола.
Телефонът върху стъкления плот избръмча.
Виктор не откъсна очи от абзаца за застрахователните премии. Вибрацията се повтори, измествайки апарата с милиметър по гладката повърхност. Той посегна, обърна екрана и очите му се свиха.
Български номер. Мартин.
Обикновено общуването им се изчерпваше с шаблонни съобщения за празниците и сухи потвърждения за преведени такси към лицея. Момчето никога не звънеше.
Виктор плъзна пръст по дисплея и вдигна апарата.
— Слушам.
Линията изсъска електронно, последвана от две секунди тишина.
— Чичо Виктор?
Гласът беше пресипнал, сподавен, сякаш не беше употребяван с часове.
— Да, Марти. Аз съм. — Виктор отпи от кристалната чаша, задържа малца за миг под езика си и преглътна. — Нещо се е случило?
— Не. Всичко е наред. Майка ми е в командировка и...
Изречението увисна. Топлината на алкохола се разля по тялото му и той върна погледа си към финансовите колони.
— Как е времето в София?
— Студено. — Мартин преглътна тежко и звукът отекна ясно през микрофона. — В училище всичко е нормално. Учим за тестовете.
— Браво, радвам се да го чуя. Гледай си уроците, приятел. Вчера преведох таксата за следващия срок.
— Знам. Благодаря.
Виктор маркира параграфа в жълто, добави бележка в полето и запази промените. Разговорът помежду им се разтягаше през обичайната пропаст — на хора, свързани по кръв, но разделени от ежедневието. Свободната му ръка вече плъзгаше мишката към следващия документ. Изчакваше момчето да формулира въпроса за новия модел телефон или конзола — поводът, заради който вероятно се обаждаше.
— Ти... нали си работил с компютри преди? В полицията.
Пръстите му застинаха над клавиатурата. ГДБОП. Киберпрестъпления. Антитероризъм. Термините изплуваха от паметта му, погребани под пластове швейцарско спокойствие. Виктор изправи гръб и бавно се отдръпна от бюрото.
— Да, отделът ми покриваше различни сектори. Защо питаш?
— Един съученик... — гласът на Мартин падна и премина в напрегнат шепот. Думите се застъпваха, бързи и задъхани. — Има проблем. Намерил е някаква флашка. Прилича на хардуерен ключ за видеоигра. Но когато я включи, не се отваря като нормална папка. Иска парола с много символи. Пита дали не е вирус.
Виктор присви очи пред сиянието на монитора. Детайлите звучаха твърде конкретно за обикновено любопитство. Нещо в интонацията на момчето нарушаваше ритъма на вечерта.
Но логиката на застрахователния следовател взе връх. Виктор завъртя леко стола и погледна към тъмните води на езерото. Устните му се свиха в снизходителна усмивка. Тийнейджъри. Неограничен достъп до мрежата, твърде много свободно време и нулева дигитална хигиена. Бяха попаднали на поредния криптиращ троянец, който заплашваше да блокира компютъра и да разкрие историята на търсенията пред родителите им. Сега се потяха пред екраните, ужасени от последствията.
Пръстите му несъзнателно подхванаха възела на вратовръзката.
— Марти.
— Да?
Дишането отсреща накъсваше.
— Кажи на твоя съученик да спре да сваля боклуци от мрежата.
— Не е свалено! Флашката е...
— Няма значение какво е — гласът на Виктор прозвуча равно и категорично, със същия тон, с който отхвърляше искове за милиони евро. — Зловредният софтуер често се маскира като инсталационни файлове за игри. Това криптиране вероятно цели да блокира твърдите ви дискове, за да ви изнудват за криптовалута по-късно. Ако е включил мрежовия кабел, да го извади веднага.
Мълчание. Нито звук, нито дъх.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— Не се опитвайте да въвеждате пароли. Не натискайте нищо. Кажи му да форматира външния носител незабавно. Ако продължи с опитите или остави устройството в порта, компютърът е изгубен. Разбра ли ме?
На другия край на линията, на хиляди километри, нещо тихо се пречупи. Виктор нямаше как да го чуе.
Не виждаше стиснатите юмруци, нито потъналата в мрак софийска стая, нито разширените от ужас очи на момчето. Току-що бе разбрало, че единственият възрастен, на когото бе събрало смелост да се довери, е затръшнал вратата под носа му.
— Изтриване. — Гласът на Мартин вече не трепереше. Звучеше кухо. Обезличен. — Разбрах.
— И внимавайте в какви сайтове влизате. Вече не сте на десет години.
— Добре. Ще му предам. Извинявай, че те притесних.
— Не ме притесняваш. Поздрави майка си, като се върне.
— Ще я поздравя. Лека нощ.
Връзката прекъсна с рязко щракване.
Виктор свали телефона. Загледа се за миг в черния дисплей, прокара пръсти през косата си и поклати глава.
Проблемите на петнадесетгодишните...
Остави апарата върху стъкления плот с лицето надолу и посегна към кристалната чаша. Ледените кубчета изтракаха, докато допиваше кехлибарената течност на една дълга глътка. Алкохолът опари небцето му.
Пръстите му отново легнаха върху мишката. Показалецът завъртя скролера. Колоните с цифри продължиха да се плъзгат нагоре и да поглъщат вниманието му, докато безупречната тишина, подчертана от ритъма на джаза, отново изпълваше стаята.
Всичко оставаше под контрол. Системата работеше.